„Фермата на животните“ е двусмислен роман, който представя тоталитарният режим на Сталин и обстановката по време на ВСВ през метафоричната гледна точка на Оруел, използвайки доста нескромни за онова време сравнения. В изданието, което аз притежавам има предговор на автора, от който разбираме, че издаването на произведението през 1945г. никак не е било лесно. Има много анализи и мнения изписани за романа, за това аз няма да го анализирам, а ще ви споделя моите изводи и мисли от записките , които си водих, докато четях.

Нека започнем с първото нещо, което ми прави впечатление – героите. Те са животни – прасета, кучета, крави, коне и др. Олицетворяват властващите по онова време руснаци и членове на СССР. Както в реалния свят, така и в романа има йерархическа стълбица, на чийто връх стои прасето, провъзгласисло се само за най-умното и най-можещото. То е сляпо следвано от останалите животни. Първият образ е Наполеон – прасето-господар, което забрави истинската си същност и от къде е тръгнало. Неблагодарен, егоистичен, подъл, мислещ само за себе си, с две думи отвратителен образ. Удавен във властта и служещ си с насилие за разрешаване на народните проблеми, той е олицетворението на Сталин. Снежко (в превод от англ. Сноубол) е противоположник на Наполеон, основател и вдъхновител на новата власт и „Седемте заповеди“. Прокуден, а по – късно очернен и виновен, за всички несполуки във Фермата. Той е пример за това, че е най – лесно да обвиниш някой друг за провалите и неуспехите си. Квичко – дясната ръка на господаря независимо кой е той и дали е прав, в замяна на материални облаги. Силната му черта е да манипулира населението и да убеждава другите в правотата на лъжливите си обяснения.

В романа тезата, че една лъжа повторена 100 пъти става истина е валидна. Особено, когато отсрещния е по – неук и необразован и му се втълпява, че лъжата е истина, той започва безусловно да вярва и започва да се превръща в роб на властващия. Авторът ни насочва към силния натиск от страна на властващите, който влияе на решенията и на неспособността на човек да се противопостави на неправдата с доводни аргументи. Налагат се правила, които трябва да се следват и парадоксът, валиден и до днес, е , че всеки има право на мнение и гласност, но никой не те пита за него. Първоначално животните приемат едни правила в основата, на които стои правилото да НЕ бъдат като човека, но с времето и изгонването на Снежко тези правила избледняват в съзнанието им, жаждата за власт и материални облаги нарастват и животните стават по-зли от хората.

Заблудата – най-добрия начин да прикриеш истинското си положение. Често имаме грешна представа за някого, когото познаваме предимно от социалните мрежи. Там всеки показва, това което хората искат да знаят за него и то не винаги е истината. Такъв е случая и с Фермата, която се слави на длъж и на шир с доброто си управление и изобилието от храна. Слухове, чиято достоверност никой не оспорва, но реалността е коренно различна – глад, насилие и несправедливост. Така скрита истината трудно може да пробие път навън, ако човек не позволи това да се случи.

Романът е с актуални теми и до днес. Нетърплива съм да се запозная с останалото творчество на Оруел. Споделете с какви чувства останахте, ако сте чели романа. Препоръчайте ми вашата любима антиутопия и любима класика за всички времена.

Пренесени в бъдещето, след опустошителната война между САЩ и Близкия изток, светът се променя завинаги. В същото време Земята бива обградена от астероидно поле, което пуска свободно астероиди и те се разбиват в нея. Европа се е превърнала в Европия, разделена на Войводства и общество, което следва безусловно нови политически и социални промени, които ще превърнат света в една утопия. А Карис и Макс се носят из космоса и им остават 90 минути живот.

Карис пилотира совалки и не обича серенадите. В живота й е пълно с хора, шум и обича домашния уют, който е създала в новия си дом още щом се е нанесла. 18 години е живяла на едно място и не е участвала в Ротациите, за това и не ги разбира напълно. Макс е на 27 години, защитник и страстен привърженик на Ротациите. За него и семейството му те са изключително важни за правилното функциониране на обществото. Ротацията има за цел да избегне привързването между хората преди те да са навършили 35г., защото правилото гласи, че човек е способен да създаде семейство едва когато навърши тази възраст. До тогава хората живеят на различни места, не се задържат повече от 3 години в едно Войводство и имат само краткотрайни връзки.

Какво е индивидуализмът? И индивидуализмът реализъм ли е? Има ли свобода в индивидуализма? Според Лиу и привържениците на Ротацията „Индивидуализмът означава свобода, когато си сам и семейство, когато си стар.“ Но според Кари човек трябва да бъде воден от емоцията и личните си чувства, а не от наложилите се общоприети правила.

Лозунгът на тези индивидуалисти е „нито за бог, нито за крал, нито за държава, единствено в свое собствено име“. И така работят правилата в Европия. Хората дават своя принос за утопията и правят всичко полезно за себе си и в полза на народа. Но девизът „Да живееш сам е страхотно“ губи своето значение, когато Карис се появява в живота на Макс. Тогава той започва да се колебае дали това с Ротациите и правилото на двойките не е пълна глупост и заслужава ли си да следва ума вместо сърцето си, само заради наложените правила.

Книгата е по – скоро антиутопия с романтична нотка, а не научна фантастика. Финалът на книгата ми е много любим, защото не е един, а цели три. Три различни финала, от които можем да си изберем как да запомним книгата с щастлив край или не чак толкова щастлив. Вие чели ли сте книгата и хареса ли ви? А коя е любимата ви антиутопия? Споделете в коментар.

Брит – Мари е особнячка, често определяна от хората като „пасивно агресивна“. Познаваме я от книгата „Баба праща поздрави и се извинява“, в която тя решава да напусне дома си и 40 – годишния си брак. И не след дълго се озовава в Борг. Борг е градче до шосе, което тъкмо е преминало през финансова криза и единствените функциониращи предприятия, които не са закрити са развлекателният център и пицарията. В града Брит – Мари е назначена като портиер на развлекателния център за 3 седмици. След това следва да бъде закрит.

В развлекателния център се играе футбол. Брит-Мари мрази футбол. Но обожава да чисти. А в Борг е много мръсно. И за това, тя чисти. Предимно със сода бикарбонат и специален препарат за прозорци. Докато чисти и мрънка за всичко, което не е по вкуса й, започва да се променя. А Брит – Мари мрази промяната. И така ден след ден, тя започва да живее. Защото на колкото и години да си, никога не е късно да започнеш да живееш.

В романа Бакман засяга важни теми, свързани с новото начало, себеуважението и начина ни на живот. „Какво ще си помислят хората?“ е въпрос, който в миналото е издиган на пиедестал и, който Брит – Мари често си задава. Но в романа нагледно виждаме, че често хората дори не ни забелязват, още по – малко да ни коментират или съдят. Редно е да взимаме решения и да правим своите избори заради себе си , а не заради някой друг и не винаги да се съобразяваме с чуждото мнение. И не бива да следваме правилата, наложени от обществото, само за да се харесаме на някого. Правете това, което обичате, говорете това, което мислите и ще бъдете щастливи. А какво по – важно има от това, човек да бъде щастлив?

Книгата е неангажираща и написана на достъпен език. Подходящо четиво е за летните дни, развлекателна е и бързо се чете. В нея са засегнати доста житейски ситуации и битовизъм. Учудващо за мен има сериозни прилики между нашия начин на живот и този в Швеция, но, разбира се, има и драстични разлики. Всъщност нещата, които се случват на Брит-Мари е напълно възможно да се случат или да са се случвали и на вас.

Моето непопулярно мнение за книгата е че, противно на очакванията ми, останах със смесени чувства. Изкючително много харесах „Човек на име Уве“, дори началото на юли месец изслушах в Storytel отново „Баба праща поздрави и се извинява“, след като миналата година я прочетох. За жалост „Брит – Мари беше тук“ не беше моята книга. Дали, защото напоследък съм станала твърде критична към това, което чета или поради друга причина не знам. Което в никакъв случай не означава, че книгата е лоша. Напротив, ако харесвате творчеството на Бакман най – вероятно ще ви допадне. Но за съжаление, не мога да дам повече от 3/5 звезди.

Споделете ми чели ли сте нещо на Бакман и коя е любимата ви негова книга. Ще се радвам да чуя и вашето мнение за автора.

„Тайната на Диор“ – диамант сред книжните находки.

Страхотен и въздействащ роман, който ти взима ума за дълго. В него има всичко, което харесвам – темата за Втората световна война и ролята на жените по онова време, преплитане на минало и настояще с доза мистерия, безупречен стил на писане и герои, в които да се влюбиш. Историята се разказва паралелно в две различни времена – през 1941г. и през 2012г. Годините започват да се преплитат, героите също. Интригуваща е мистерията около връзката на героите от миналото и настоящето. Особено любопитна през цялото време ми беше Марго – жесток образ (в добрия смисъл на думата). Толкова майсторски е изградена, че до самия край не можеш да се досетиш коя всъщност е тя и какво се случва с нея. Както и събитията, така и героите са изградени по образ и подобие на действителни такива. Съществува обаче и фикция, която прави романа брилянтен.

Наташа Лестър пише за великолепните жени пилоти, за тези, които са работили за Съпротивата срещу Хитлер, за тези, които са се борили за равноправие между половете, за тези, които са знаели какво искат и са правили дори и невъзможното за да го постигнат. Във времена като онези жените, които са служили на ТСВВС са пилотирали открити самолети до Шотландия през най – мразовитата зима без радиовръзкa и оръжия. Били са подлагани на голи медицински прегледи, за да се „изследват“ техните умения за пилотиране и са изчезвали завинаги в безкрайното небе. И въпреки всички героични действия направени от жените, равноправието между тях и мъжете било просто блян. Борбата за това е била безмилостно жестока.

Модната индустрия също играе огромна роля за красотата и качеството на романа. В него са включени някои от най – отличителните рокли на несравнимия моден дизайнер Кристиан Диор. Роклите са представени по брилянтен начин благодарение на образа на Кат Журдан – моден историк, която ги открива в къщата на баба си. Но как те са се озовали там и имат ли нещо общо с нея? За да разбере тайната Кат, на помощ идва Елиът – известен писател, с който взаимоотношенията им стават повече от професионални.

По структура и стил на писане много ми напомня на други мои любимци, а именно романът на Рута Сепетис – „Сол при солта“ и „Люляковите момичета“ на Марта Хол Кели. И в трите романа се говори за героичните жени, за техните съдби и действия, без които светът най – вероятно щеше да изглежда по различен начин. Харесвам такъв стил на структуриране на съдържанието, защото кратките глави, спомагат за по – бързото четене. Всяка глава завършва по начин, който те кара да не спираш да четеш, което е един страхотен похват, използван от авторката.

Абсолютно заслужено мога да дам на книгата 5/5 звезди. Много ми хареса и горещо Ви я препоръчвам.Прочетете я , за да изпитате това пристрастяващо удоволствие!